По коледа се случват чудеса – Ангел Мацанов

ДорковоЛого2023_150p

По коледа се случват чудеса

– Ами да! Ако се чудите защо съм го направил… Искам само да ви кажа, че беше въпрос на отношение.
– Никола, искаш да ми кажеш, че си счупил стол и си замерил учител с химикал заради отношение?! – каза това директорът на училището с раздразнение в гласа, опитвайки се да не загрее врата на момчето, застанало пред него.
След като излезе от дирекцията с поредното наказание, Никола реши, че за днес му беше достатъчно в училище. Излезе навън, където духаше силен вятър, който брулеше клоните на дърветата и накланяше върховете им настрани. Никола се затича, премина заледената улица и стигна до близката закусвалня. Влезе вътре, поръча си палачинки и започна да гледа футболния мач. Към шест вечерта родителите му започнаха да го търсят, след като той не се прибра навреме. Най-накрая те влязоха в закусвалнята, където беше Никола.
– Никола! – майка му се провикна и тичешком отиде до него и го прегърна. В този момент за нея нямаше нищо по-важно от това, че синът й е в нейните обятия. След като притеснението започна лека-полека да изчезва, гневът й започна да надделява, тя го стисна здраво за ръцете, погледна го право в очите… В тях нямаше никакво чувство на съжаление. Майка му се ядоса още повече и се разкрещя:
– Никола, какво правиш тук?! Имаш ли идея колко ни разтревожи? А…, отговори! Защо мълчиш?
– Ама, мамо…
– Какво мамо? – прекъсна го баща му – Как може да си толкова безотговорен? Марш в колата…, ще продължим разговора вкъщи.
Семейство Попови се качиха в колата си и се прибраха вкъщи.
– Отивай веднага в стаята си и да не си излезнал от там, докато не те повикам! – каза господин Попов на сина си с тон, който не тъпреше отказване.
– Добре! – отговори Никола, качвайки се по стълбите и тръшвайки вратата на стаята си.
– Нашите нищо не разбират! Кой възрастен разбира? Кой въобще разбира? Ако не бях счупил стола, всички щяха да ми се смеят, а ако господин Миндов не беше влезнал в стаята, когато замервах Христо с химикала, нямаше да го улуча и нямаше да отида в дирекцията. Всички го правеха, защо само аз ще бъда наказан? – докато си говореше, Ники несъзнателно събираше най-любимите си вещи в раницата си…
– Добре…, всички ще са по-дорбе без мен, тръгвам си!
Ники излезе през прозореца , спусна се по старата стълба, която дядо му беше оставал там още през пролетта, когато подрязваше лозниците. Той пресичаше улищата, когата го удари нещо или някой.
– Опа! – каза писклив глас.
– Какво пак удари Мони? – попита друг.
– Ами някакво момче, Тони!
– Как така момче?
– Ами дете!
– А сега, какво ще правим, Мони?
– Да го заведем вкъщи, Тони!
– Старецът няма да е щастлив!
Ники отвори очи, виеше му се леко свят. Надигна се леко и видя две малки, ниски, остроухи джуджета…
– Какво сте вие? Къде съм? – попита Никола.
– Хайде навън! – повдигна го джуджето Тони.
– К…, Какво? – попита отново момчето.
– За хлапе задаваш много въпроси, навън, хайде навън… и на никого недей да казваш… Чао! – каза джуджето Мони, избутвайки го навън.
– Нямаме време, този коридор ще те заведе до изхода, сомо по него… – каза Тони.
– Добре, ама…
– Ама нищо…, чао дете, имаме много работа. – след това Тони и Мони изчезнаха.
Никола не беше послушно дете. Веднага влезе в една от многото стаи. Там в средата на стаята, върху една маса, стоеше едга голяма, червена книга. Ники я отвори, та това беше списък и неговото име беше там, на двадест и седмо място. В миг едно малко момиче джудже взе книгата от ръцете на момчето. Тя беше висока колкото Тони и Мони, с руси, сплетени коси.
– Какво правиш със списъка на лошите деца на стареца, хлапе? – попита тя.
– Чета го! – отговори Никола с раздразнение в гласа.
– Не стига, че си сгрешил, ами си и нахален! Веднага при стареца, хлапе! – каза Калина, молкото джудже.
– Какъв старец?
– Сега ще видиш! – каза и го избута в съседната стая.
– Хо-хо-хо, какво си имаме тук? Та това не е ли Никола Попов? – каза един едър, белокос и странен старец.
– Да, а ти си…? – момчето го изгледа с кафявите си очи, неразбиращо откъде този дебелак ще знае името му.
– Аз съм Дядо ти Коледа! – засмя се старецът.
– Какво, Дядо Коледа ли?
– Да, а ти, момчето ми, какво правиш в моята работилница?
– Работилница ли…? Та това е цял палат! Тук съм, защото се скарах с нашите…, натопиха ме в училище… и избягах!
– Така ли…, значи не искаш да се върнеш при тях?
– Да! – отговори Никола.
– Добре, искаш ли да останеш тук и да ми помагаш?
– Да!
Две седмици Никола Попов усърдно се трудеше в работилницата на Дядо Коледа. Един ден белобрадият старец събра всички играчки и ги натовари на шейната си.
– Ники! – извика той.
– Да, Дядо Коледа!
– Как си, момчето ми?
– Ако трябва да бъда честен, моето семейство ми липсва много и искам да се прибера вкъщи!
– Хо-хо-хо! Днес е Коледа, затова ще те заведа вкъщи, бързо си вземи раницата и да тръгваме!
Щом чу това, Никола хукна да си събере нещата.
– Дядо Коледа, погледни… Ники вече го няма в червената книга! – каза Калина, подавайки книгата на стареца.
– Да, знам, Кали! Нека да ти кажа нещо: „Никой лош не е изцяло лош и никой добър не е изцяло добър“!
Никола се върна и се качи в шейната. Дядо Коледа седна до него.
– А сега, как ще потеглим? – попита Никола.
– С молко коледна магия!
– С коледна магия ли…?
Преди да довърши изречението си, старецът хвърли малко прашец върху елените и те мигом полетяха. От къща на къща, от комин на комин… Дядо Коледа раздаваше подаръци. Най-накрая те стигнаха дома на детето. То слезна, тичайки се прибра вкъщи, прегърна родителите си и ги помоли за прошка. Под елхата го очакваше мечтаният от него подарък – плейстейшън 5. Никола никога повече не чупеше столове, за да не го подиграват съучениците му, че е бъзльо, и не хвърляше химикали по никого. Защо ли? Защото магията на Коледа беше в сърцето му и не му позволяваше да не слуша!

Ангел Мацанов V клас