Силата на думите

Парите и властта са от тези неща, които могат да поробят и най-чистото сърце. За съжаление сърцето на баща ми е завладяно от скъперничество и жажда за власт. Винаги съм се чудила дали това се случи след като загубихме финансовите си възможности и положението си в обществото, или той винаги си е бил такъв, но съм била прекалено малка, за да го осъзная.

Заради неговите амбиции и в момента не съм вкъщи, затова гледам от белия кон пътя пред мен. Ах, този път, изглежда труден, зловещ… На път съм да се омъжа за варварин, за човек с поробено сърце като това на баща ми, за човек, който не знае какво е нежност и любов. Спряхме…

– Тук ще нощуваме! – извика се отговорникът за мен, който ме придружаваше в това пътуване.

Слязох от коня, топлото слънце пръскаше светлината си навсякъде, огряваше гората, която беше потънала в тишина.

– Хелин! – чух познат глас. В този момент разбрах, че съм прекалено далеч от останалите и всичко се затъмни. Чух пискащи гласове и удар на саби, някой ме дърпаше, аз се борих, но този някой ме удари по главата, не чувствах вече нищо.

Събудих се в тъмна стая, в която през едно малко прозорче се вмъкваше слънчев лъч, топъл и нежен. Доближих се до прозорчето и видях, че съм в град. Чух двама мъже да се карат, сбиха се и нахлуха в моята стая. Аз това и чаках, бързо се втурнах навън. Бях уплашена и не знаех какво да правя, чувствах глад, бях изнемощяла.

– Ти от где си?

Обърнах се и видях една стара жена да ми говори. Беше облечена в тъмни дрехи, имаше сплетени коси и дълбоки сини очи.

– От къща „Розалин“!
– И какво правиш тук?
– А, аз къде съм?
– Как къде, девойче? Та ти си в столицата Анолия!
– А накъде е дворецът?
– Дворецът ли, що ти трябва дворецът?
– Трябва да стигна дотам!
– Мина…! – извика се жената – Доведи коня! – едно момиче с руса коса и сини очи, малко, слабичко и усмихнато излезе от задния двор, водейки черен кон.
– На… и да гледаш негово Величество, императорския син, да не те погуби.

Благодарих, качих се на коня, те ми обясниха как да стигна до двореца и при залез слънце бях там.

– Каква работа имаш в двореца? – ме попита един пазач.
– Аз съм Хелин Розалин, от къща „Розалин“ и съм дошла да се омъжа за негово Величество – Александър Ла Фает Хамилтън!
– Последвайте ме!
Влязохме в една огромна зала, в която беше императрицата.
– Ваши Величества! – поклоних се, след като забелязах и негово Величество, бъдещия ми съпруг.
– Ти ли си Хелин Розалин?
– Да, императрице моя!
– Добре! – отговори тя, с леко спокойствие в гласа. – Нека да започваме, аз ще ти задам няколко въпроса, за да видим дали си достойна за трона на империята!

На въпросите отговорих точно с тези отговори, които ми бяха казали мама и леля. Бъдещата ми свекърва изглеждаше доволна от тях.

– А, ако някоя силна държава нападне империята, коя наша сила е най-добре да използваме? – изведнъж принцът прекъсна въпросите на императрицата.
Този въпрос беше зададен от глас, който прониза моята увереност.
– Силата на думите! – отговорих с малко по-тих глас. Не бях сигурна, че отговорът ще му хареса. Във всяка война, в която той участваше, винаги имаше много пролята кръв, кръв – достатъчна, за да напълни две пресъхнали реки….
– Защо тази сила? Не е ли по-добре да извикаме съюзник или да съберем още по-голяма армия срещу противника?
– С уважение, ваше Величество, на аз смятам, че най-голямата сила е тази на думите, а не на невинно пролятата кръв!

Той се изправи, гледаше ме втренчено в очите. Единственото, което знаех за него, е, че той знае как да изпита хората и да ги оцени според чутото.

– Добре, Хелин! Почини си добре, защото утре ще се омъжиш за мен!
– Да, Господарю!
– Отведете госпожица Хелин до стаята и! – заповяда императрицата.
Днес щях да се омъжа за императорския син, тиранин и алчен човек, за когото победите означаваха богатство, или… може би това не беше съвсем така… ! Начупените ми кафяви коси бяха разпуснати. Роклята ми беше бяла със златни украшения, по-красива не бях виждала.
– Време е! – влезе и каза една прислужница.
Сърцето ми препускаше…
– Имаш прекрасни очи! – чух нежен, тих, но вече познат глас, обърнах се и видях Александър.
– Благодаря, Ваше Величество! – отвърнах аз, знаейки, че моите кафяви очи не бяха нищо в сравнение с неговите студени, тъмносини очи, които блестяха от слънчевата светлина.
Не знаех какво точно ме очаква, знаех само едно, че каквото и да стане оттук нататък, Александър Ла Фает Хамилтън ще бъде там. Дали за добро, или не, само времето ще покаже…