В часовете по литература често слушаме, че словото е най-големият дар, но и враг на хората. Госпожата казва, че думите са като невидими нишки, които ни свързват, и с тях споделяме това, което чувстваме. За мен думите не са мостове или стени, а са просто един лабиринт.

От една страна, словото наистина може да е вълшебно. Когато видиш възрастен човек и му кажеш едно ‚,Здравей!’’ или ,,Как си?‘‘- тези  думи не ни костват нищо да ги кажем, но за възрастния човек означават  много и му вдъхват надежда, че ние, младото поколение, може да сме добри.

От друга страна, обаче аз виждам как думите се превръщат в стени. Случвало ми се е да кажа нещо на шега, а най-добрата ми приятелка да го разбере по друг начин и да ми се разсърди. Тогава словото се превръща в стена и ни разделя. В интернет е още по-сложно. Там хората често пишат груби неща, разпространяват невярна информация един за друг. В такива моменти си мисля, че думите са като камъни, които хвърляме един по друг.

Според мен словото ни свързва само тогава, когато е искрено и внимателно подбрано. Ако думите са добри, те изграждат здрави нишки, които могат да издържат на всичко, но ако са лъжливи или злобни, те са като гнили въжета, които се късат много бързо. Затова е важно не просто да говорим, а да мислим какво казваме.

В заключение бих казала, че словото е като инструмент, то може да построи най-красивия мост между две сърца, но може и да издигне най-високата стена. Всичко зависи от нас самите, затова аз се старая моите думи да бъдат мостове, макар че понякога все още се уча как да ги строя.

Здравка Бабечка Vа клас